Уроците на Юпитер

По героичния път на  Херакъл

Юпитер е най-голямата планета в Слънчевото семейство на площта на която могат да се съберат поне 300 планети като Земята. Макар и пета по ред в слънчевата система, тя е сред най-ярките видими с просто око на нощното небе звезди, обикновено втора по големина след Венера. Планетата гигант прави своята орбитална обиколка около Слънцето точно за 12 години като през всяка една от тях изминава по един зодиакален знак. Влиянието на Юпитер върху човешкото съзнание е изключително силно, макар и невидимо. Всеки 12 –годишен цикъл направлява хората по пътя им към духовно просвещение и осъвършенстване, помага им чрез собствения им опит да подредят целите си по  приоритети, да остойностяват личните си ценностни критерии и ги съобразят с обществените морални и естетически норми, да се учат на търпение, смирение и милосърдие в името на висшия идеал и най-сетне – да действат творчески, със смело сърце и искрена любов. Във всяка една карта има Юпитер, всички ние сме негови ученици. Личният ни път на обучение трае 12 години и започва оттам, където се намира могъщата планета в наталната ни карта. След края цикълът започва отново, но на следващо ниво – по-високо или по-ниско, в зависимост от качеството на положените преди това изпити. И  така… до края, даже и след това .(Големите Учители посочват, че пълният епохален цикъл трае 25 хиляди години.) Човешкото съзнание, разгледано като единен организъм, също си има своя Юпитер, също се подчинява на неговите закони и ежегодно е принудено да се явява на изпитите на живота. Нашите прадеди добре са знаели това, защото именно на този безспорен астрологичен, но и астрономически факт е основан прабългарския календар.

Янкул – прабългарският Бог  на времето

Прабългарският календар, макар и не напълно проучен, вече е признат от ЮНЕСКО, за най-точният, създаден до днес. Той е слънчев, т.е. базиран на продължителността на тропическата година от 365 дена 5 часа 48 минути 45,9747 секунди. В него обаче една слънчева година е само част от общ 12-годишен цикъл, колкото е  пълната орбитална обиколка на планетата Юпитер около Слънцето.  Изобразяван  е като зодиак от 12 съзвездия, всяко от които носи име на животно. Годината в него също е разделена на 12 месеца, всеки назован поименно. Предполага се, че началото на всеки нов цикъл започвал с влизане на планетата- гигант  в зодиакалния знак Сомор/ Мишка, който съответства на днешния Водолей. Вероятно този Ден първи е бил специален, наречен от прабългарите идинак или енинак /единак/ или известният днес Игнажден. Това бил Божият ден или още ден на Янкул  –  Бога на времето, както нашите прадеди наричали Юпитер  (от “ен” – небе и “кул” – господар).  Астрономически, с отчитане на земната прецесия,  този Ден първи е съответствал на точката на зимно слънцестоене, която през 5505 година пр.Хр., когато официално е датирано създаването на прабългарския календар, се е намирала именно във Водолей. (още по темата: „Астрономически основи на прабългарския календар“, Марина Загорчева )

Зевс Гръмовержеца, господар на небесния свод

В йерархията на Олимп богът Зевс, по-късно наречен от римляните Юпитер,  заемал много високо място, всъщност най-високото. Той бил господар на целия видим свят, на смъртните, но и на самите богове. Силата му била всепроникваща, за волята му нямало граници, а властта му се простирала под цялата небесна шир. Не случайно храмовете в чест на небесния вседържец били строени без покрив, за да имат поклонниците директна връзка със своя бог по време на обредите в негова чест.

В света на хората Зевс/ Юпитер изпълнявал ролята на висш морален коректив. Древните го почитали заради неговата щедрост, справедливост, и пословично милосърдие. Юпитер бил последна надежда на най-нещастните и най-бедните, които имали само покрив от синьо небе. Към него се обръщали, когато трябвало да се реши съдебен спор или да се положи клетва за вярност. На него именно разчитали да се появи изненадващо и в най-заплетена ситуация с гръм и мълнии  да разреши спорове и битки между смъртни, но и между богове, да донесе победа и изпълни ръцете с изобилие и благодат.

Любовните похождения на небесния властелин са сред най-разказваните и изобразявани легенди за него. Той, пазителят на социалния ред, етичните норми, морал и дадената клетва, всъщност не еднократно нарушавал съпружеския си обед или пък пренебрегвал дума за вярност, дадена от красавица, станала обект на негово любовно желание. Зевс бил женен за сестра си Хера, но легендите разказват, че бил женен и за Метида, майката на Атина, и за Лето, майката на Аполон и Артемида, и за Мая, майката на Хермес. Още десетки са жертвите сред смъртни и богини на неговите бурни божествени страсти. Легендите за любовните му ухажвания са пълни с пикантни подробности и невероятни мистификации, с които е съпроводена всяка една любовна игра на Юпитер. Във вид на златен дъжд изобретателният бог проникнал при затворената под земята Даная. Окрилен от любовна страст насилил нимфата Калисто, вречена с божествен обед да не се докосва до мъж, като се преобразил на пазителката на стария храм самата богиня Артемида.  Царицата Алкмена пък обладал, като се превърнал в образа на любимия и съпруг и така именно се родил героя Херакъл / Херкулес.

Палавите похождения на красивия и весел властелин далеч не са просто сълзливи епизоди от безкрайния олимпийски сериал. Те имали, а и все още имат дълбок архетипен смисъл. Абсолютно всеки един от тях е пра-образ на съзнателен творчески импулс, който създава плод, понякога повече от един.  Това е първо-модел на оплождащ акт, за който няма граница и форма. Всепроникващ е, като светлината и благодатен като самото слънце. Единственото условие е да се прави съзнателно, с милосърдие и с искрена любов.

По пътя на  Херкулес

Сред рояка новобогове и герои, заченати от благодетеля Юпитер, особено място заема неговия любим син,  Херкулес. Непобедимият герой от Тива, който удушил с една ръка страшния немейски лъв, с хитрост и смелост отсякъл всичките 9 глави на чудовищната хидра, хванал за рогата в смъртоносна хватка най-страшния бик на света  е не просто поредната версия на холивудски супер-герой. В митологичната система на олимпийския пантеон той се явява пра-образ на ученика, който е стигнал финалната фаза на еволюционния си път и чрез личния си опит повишава нивото си на самосъзнание. Херакъл или Херкулес всъщност е нещо като пра-образ на Христос, Сина Божий, роден от смъртна майка. Осъзнавайки личното си несъвършенство, той съзнателно чрез страдание, милосърдие и обучение от собствената си самота се устремява по пътя към сливане с божественото и го постига. Но нека припомним, кой всъщност е героят Херакъл. Син е на самия Зевс и смъртната жена Алкмена, дъщеря на царя на Микена. От ранно детство той се отличавал с невероятна сила. Още в бебешката си люлка удушил две огромни змии, изпратени, за да го убият. След като извършил една кола с геройства докато безгрижно живял в Тива той изведнъж заболял от лудост, изпратена му от ревнивата съпруга на Зевс Хера. В яростните пристъпи на безсъзнателност героят по жесток начин убил всички свои любими хора, включително жена си и децата си. Когато си възвърнал разума и разбрал, какво е направил, той изпаднал в дълбоко страдание. Единственото, което могъл да направи е, да се допита за съвет до делфийския оракул, да му каже, а сега накъде. Именно по волята на оракула, но и не без помощта на Хера, Херакъл бил пратен в робство, от което можел да се освободи само, след като извърши 12 героични подвига.

Така започва пътешествието на заблудения и объркан смъртен герой, който има знание за своята сила, но съвсем не знае какво да прави с нея. Година след година обаче, геройство след геройство, изправяйки се пред най-големите си страхове, правейки грешки, наранявайки себе си и други, убивайки любимия си учител Хирон, по погрешка, той внимателно изучава границите на собствената си душа и се научава да насочва физическите си сили, индивидуалната си воля и съзнанието в обществена полза, при това искрено и без резервно, без да чака отплата. Страхът, съперничеството, индивидуализма, жестокостта, по пътя бавно и безвъзвратно се трансформират в духовна увереност, сътрудничество, групово съзнание и безкористност. В края на своя път архетипът на модерния Христос взема с отличен изпита на живота и постига божествено безсмъртие.

И днес човечеството върви по стъпките на Херакъл, всеки ден. Всяка година се хвърляме в ново геройство. Някои го следват боязливо, други сляпо подражават, трети намират свои пътечки по пътя, а четвърти, просто стоят, гледат, възхищават се и цъкат умно с език. През няколко години (може би 12) се сещаме да се обърнем назад и да направим равносметка и да попитаме оракула в себе си :“А сега накъде?“ И тъй като архетипът на Херкулес живее във всеки един от нас, рано или късно решаваме да оставим живота в спокойната Тива, с която вече нищо не ни свързва и да тръгнем по героичния път на личното и социално посвещение. Осъзнаваме, точно като героя, че за  Пътя не са нужни нито специални умения, нито вълшебна екипировка.  Когато  Херкулес решава да послуша оракула и да тръгне на смелия си поход боговете му поднасят удивителни дарове, които с вълшебните си сили да му помогнат да успява в това, което никой смъртен до днес не е успял. Херкулес ги приема, но всъщност все още не знае какво да прави с тях, как да ги използва. Тогава  влиза в близката гора и излиза с една обикновена дървена пръчка. И тръгва на път въоръжен единствено с личните си умения и вярата, че божествата го подкрепят.

Антоанета Салфидж