23 юни 2021г.

Приказката все още не е свършила, подсказат ни звездите и редят картини от облаци, камъни, дървета, поля, сякаш за да ни припомнят за началото, родено от края, да отворят съзнание за форми и вкаменелости, в които всъщност тупти сърце на любовта. Ще разсъжвадаме ли смисъла на проявеното или ще го приемем, въпреки различността, ще се спрем ли пред портала на магичкото или ще съпреживеем всичко, в което усещаме любовта – този урок по отваряне на порите научих сега и ще ви го споделя.

На 23.06. Слънцето изгря над Старосел с мистично триизмерно шоу, което ни прожектира сюжети от праисторически времена. Луната, която вече е в Стрелец, в съвпад с Южния си възел, подкрепи слънчевото въображение и по магенетичен начин потопи подсъзнанието в ирационалността. Но понеже сутрешния небесен спектакъл, който се прожектира пред нас бе разяснение на либретото от вчера, то накратко ще ви споделя какъв невидим град се отвори пред нас, всъщност видим, съществуващ от праизсторически времена, но въобще не забелязан в същността.

Както вчера писах отправихме се с астрологичната група на преход към т.нар. Момини гърди над Старосел, и изведнъж се оказахме в змейова приказка, в неясно колко древен вкаменен мит.

Още по пътя към мегалита попаднахме на разхвърляни гигантски камъни, които и аз лично преди два дни подминах, без да забележа, но сега, може би под впечатлението на сцените от Гарванов камък, изведнъж разпознах змейови глави, сетне туловища, някои от които разхвърляни, но всички обърнати към залеза, който всъщност искахме да изпратим и ние.

С риск спътниците ми да ме обявят за омагьосана от натрапчиви образи аз навсякъде виждах змейове, които обаче започнаха да забелязват и всички около мен. И се случи така, че всички спътници включиха въображението си и изведнъж пред нас оживя съвсем нов ландшафт, който се оказа, че е не просто светилище, а цял мегаполис и още, въобще не е тракийски, а много, много по-стар. Пред погледите ни се оформиха змейове в различни пози, един огромен специален портал, театри, огнища, жилища и разбира се, змейови яйца. И съвсем естествено разгадахме с погледа си, че Момини гърди всъщност са яйца, от които се пръкват две змейчета, обърнати към специални посоки, вероятно свързани със слънчевата светлина.

Невероятният змейов мегаполис се оказа, че се разпростира и върху отсрещния хълм, върху който тихо и необезпокявано спяха мегалити, навити на спирала като змей. Някои от каменните структури ясно оформят и човешки образи, но една особено ме впечатли, която отново представлява навито на спирала змейово туловище в центъра на което е отромен мегалит с форма на сърце, съставено от змейова глава, глава на жена, която целува детенцето си – змейче. Показвам снимки, но ми е трудно да пресъздам невероятната еуфория, която изживяхме, откривайки този неочакван град.

Уникалното съпреживяване по магически начин съедини групата и всички започнахме да изразяваме предположения, които по ирационален начин Пространството ни предупреждаваше дали са истина или лъжа. Как ли, например на реплика, която не исках да чуя, защото логиката ми не искаше да я потърди, аз се хлъзнах и паднах, без въобще да се ударя, но разбрах, че трябва да затворя усти и да оставя другите да изкажат пробуденото през техните сетива.

И така се появи мистификационна история, която днес при изгрев ни се прожектира на небето като на филм.

Преди хиляди години, преди да има Слънце, колективната душа на някакъв космически Змей попада на Земята, неясно защо, може би след катастрофа. Тогава Човекът вече е съществувал на земята, но е без съзнание и без сърце. Тогава Змеят, колективна душа, който живее във всички змейове, започва да съжителства с Човека и да му предава знанията си и основно да го учи на любов. Това обаче прави, като се съвукуплява с него и от връзката се раждат змееподобни герои, които започват да почитат животоподобни божества. От уроците по любов се поражда и съзнанието, но и егоизмът заедно с това.

И става така, че Човекът се възгордява, с научените магьосничества успява да излъже змейоподобните същества и ги заключва, като ги превръща във вкаменелости, при това заедно с туптящите им сърца.

Може би някои от змейовете обаче са успели да избягат, даже си мисля, че са се водили люти битки, от които все още се виждат следи. Нещо ни подсказа обаче, че все още има заключени парчета от колективната душа, които чакат условия, за да се освободят. Условията са в нас, хората, ние чрез сърцето си, притежаваме ключ към Мировата любов, която ще вдъхне живот и на камъните в този спящ град.